Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.02.2012 21:48 - МРАЗОВИТИ СПОМЕНИ
Автор: lambo Категория: Политика   
Прочетен: 4546 Коментари: 2 Гласове:
14

Последна промяна: 23.01.2013 18:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Тази сутрин, 1 Февруари 2012 г. в Севлиево бе измерен рекорд от - 31,4 градуса. Тази новина асоциира в мен страшни спомени. За космически студ и колко пъти съм бил на границата на бялата смърт ...     СПОМЕН ПЪРВИ :   Беше страшната зима на 1966-67 г. Бях млад курсант във Военното училище в Търново. По едно време настана космически студ. По радиото и ТВ съобщиха, че в съседния град Севлиево температурата е стигнала минус 33 градуса. Някакво космическо изтъняване на атмосферата. И че Севлиево е най-студеното място в цяла Европа, в този момент.   Търново е само на 40 км. оттам. А точно тогава нашата рота застъпваше наряд. В караулното докараха шуби и валенки за краката, каквито не бях виждал дотогава. Дебелите шуби тежаха като олово. Вместо по 2 часа, направиха смените по 30 минути. Как да е, изкарахме дневните смени. Дойде нощта и термометъра слезе под - 30 градуса. Изпращахме смените като на заколение и ги посрещахме като герои, че са останали живи. Най-после дойде и моя ред. Бе 2 часа през нощта. Поста бе на сенчестата страна на К2 ( блока на танкистите ), над стръмния бряг на Янтра. През цялото време докато ме изпращаше, разводача ми повтаряше да не спирам да се движа. Оставиха ме ... През първите 10 минути, шубата все още бе топла от печката в караулното. Постоянно си гледах часовника. После шубата изстина и космическия студ, започна да се промъква в тялото ми. Ускорих крачките си. Въпреки това след още 10 минути, изстина и тялото ми.

И тогава направих непростима грешка. Спрях за малко да си почина. Спомних си щастливите детски години във Велчевското - моето родно място. Как ловях в Осъма хлъзгавите мренки, как тичах след биволиците, как за първи път открих вкуса на черешите и горските ягоди и т.н. Насреща вървеше дядо ми и ми махаше ...
Тогава ме събудиха груби удари по тялото ... Въпреки замъгленото си вече съзнание разпознах срещу мен разводача си.
" Жив ли си ? В разсъдък ли си ? Можеш ли да вървиш ?  Защо си спрял, какво ти казвах ? "
Така бях спасен в последния момент. Бил съм около 5 минути на път към оня свят

СПОМЕН ВТОРИ :

Започна втората зима във Военното училище, 1967-68 г. Настъпиха пак страшни студове. И точно тогава ние отиваме на цяло-дневно занятие по сапьорно дело. Преподавателя бе един як подполковник, с червени бузи и желязно здраве. Закара ни на височините до село Леденика - Търновско. Там и през лятото е студено. Затова му викат Леденика. Един час стояхме мирно срещу ледения вятър, докато той ни изнасяше полит-информация. После цял ден ни гони из снега. Когато късно следобед се върнахме, събух си чорапите и видях, че  нокътя на палеца на десния ми крак, е с особен цвят. Докоснах го и той падна ...
За няколко дена палеца ми се изду като домат, от оня сорт "бърдучета", дето стават само за консерви.. След известно време започна да расте нов нокът. Той все повече се врязваше в плътта. Започна да кърви. Отидох при лекаря, а той ми даде някакъв спирт. Всяка вечер махах загнилата част от палеца и го обработвах със спирта. Най-после след няколко месеца, новия нокът израсна докрай и прибра палеца.

СПОМЕН ТРЕТИ :

Трябва да е било някъде 1985-86 година. Бях вече Началник-Свръзки на Ракетната бригада в Марино поле, до Карлово. Работата ми ме изтискваше психически. Затова всяка събота и неделя, когато бях свободен кръстосвах Стара Планина.  Сам ... Нямах още 40 години и бях в много добра форма.

Веднъж при мен дойде един от подчинените ми офицери -  командир на батарея за управление. Каза че е голям планинар ( което се оказа вярно ) и ако искам, ще ме придружава из походите ми по Балкана. Искаше да се натегне, но аз приех, защото ще имам другар.
Много пъти сме ходили заедно с него. Но горе нямаше началник и подчинен. Всеки сам си носи раницата, както се казва. 

Никога обаче няма да забравя следния поход ...  Бе късно през есента. Тръгнахме от Карлово към 15 часа следобед. Събота ...  Времето бе много студено, но след като се загряхме останахме само по ризи. Баража, хижа Хубавец, хижа Балкански рози и привечер бяхме на хижа Левски. Там заварихме голяма група ученици от Пловдив. Но вечерта изведнъж отгоре се спусна космически студ - само за броени минути. Веднага всички се прибрахме в хижата. 

Сутринта Кавръков ( така се казваше ) ме събуди рано - " Хайде да тръгваме ! "
Отговорих сънено - " Ти луд ли си, къде в тоя студ ? Да почакаме до 10 часа "
"Ааа като вървим нагоре и ще се сгреем "
Както се казва, хванах се на акъла му. Тръгнахме по стръмната пътека към "Нивата" - една местност юго-западно под връх Ботев, която е пресечна точка на много маршрути.

Избързвайки, ще ви кажа че Старо-Планинския първенец, който е 550 метра по-нисък от Мусала е с няколко градуса по-студен, средногодишно. Заради посрещането на северните метео-фронтове. Преди 10 дена съобщиха, че заради вятъра студа на връх Ботев се усещал като минус 50 градуса !!!

Беше толкова студено, че дъхът ми се пресичаше и не можех да дишам нормално. Само срамът ме спираше да не се върна обратно. Някъде в горния край на пътеката от постоянното усилие, най-после тялото ми малко се загря.
" Ейй, като че ли и се постоплих ! "
" Аз нали ти казах, че така ще стане " - с победоносен тон отвърна Кавръков

И тогава излязохме на откритото. Посрещна ни тих, незабележим насрещен ветрец. Отсреща видяхме побитите указателни табели на " Нивата". Тръгнахме към тях. "Ветреца" обаче се оказа неземно убийствен. Ледени шишове пронизваха телата ни и особено челата ни. Въпреки че бяхме с шуби и ушанки ! Като преминаваха през тялото, космическите стрели отначало даже го сгряваха. После главата ми започна да боли и да бучи. С всеки изминат миг, болката от пронизващия ни "ветрец" се усилваше. Да сме изминали сигурно не повече от 100 метра. И когато повече не можех да издържам, Кавръков който вървеше отпред се обърна и извика: " Да бягаме ! "

Сега ледените космически шишове, започнаха да ни пронизват в обратна посока - откъм гърба. С всяка измината крачка, тялото ми замръзваше сякаш отвътре навън ! В момента в който щях да падна в безсъзнание, достигнахме ръбът и се спуснахме надолу по пътеката. Там вятър нямаше ...
Той : " Цял живот съм бил по Балканите, такова чудо досега не съм изживял "
Аз : " Още малко ни оставаше ... "

Изведнъж тялото ми се стопли. А то е било лъжливо усещане, заради изчезването на "ветреца". Спуснахме се още малко надолу и решихме, че ще седнем да ядем. Разтворихме раниците. Оказа се, че и двамата си бяхме взели кремвирши. При "соца" те бяха качествени, не като сега. И тогава забелязах,  следното природно явление ... Измъквах кремвирша мек от раницата ( хептен мекичък ) и когато започвах да го "забелвам", той се заскрежаваше. Заскрежаването вървеше на 1 мм след обелената обвивка. Ледените кристалчета се появяваха по кремвирша, само за част от секундата. Какъв студ ще да е било ? ! Може сега да се направи експеримент.

От малък имам лошо оросяване на крайниците. Спрях веднага да ям, защото ръцете ми се вкочаниха. Спря и Кавърков и отново стегнахме раниците. Тогава разбрахме, че студът даже се е увеличил, просто спирането на вятъра ни е подлъгало, че сме се спасили. " Да бягаме " - отново подаде команда подчинения ми

От замъгления разум и от паниката сме хванали погрешната посока. Вместо към хижата, тръгнали сме на северо-запад към " Костенурката" ( огромен скален масив ). Но именно погрешната посока ни е спасила. В далечината видяхме някакво кръгло каменно ограждение, с диаметър около 1-2 метра и толкова високо.
" Да идем да видим какво е ?! " попита габровчето. Кавръков бе габровец. Когато стигнахме там, бяхме изумени  ... почти цялото бе пълно със сухи клонки от клек. Който го е направил, той ни е и спасил. Кавръков извади част от клечките, отдолу сложи вестник и се опита да го запали с кибрит. Но нито един път не сполучи. Ръцете му бяха почти замръзнали. За моите да не говорим. Тогава аз се сетих за някакъв разказ на Джек Лондон и му казах : " Опитай с всичките клечки наведнъж ! "

Кавръков извади останалите клечки от кибрита събрани заедно, и в последен отчаян опит успя да запали вестника. Постепенно огъня се разгоря. Едва след половин час започнах да чувствам пръстите на ръцете си. 

Не минаха и 1-2 часа, изгря слънцето, времето изведнъж така се стопли, че никой не би повярвал какъв ужас сме преживяли. Тръгнахме обратно за "Нивата". Там срещнахме учениците от Пловдив, и ги преведохме до хижа Рай. Постояхме малко и пак на път. Спуснахме се по пътеката до Паниците ( почивна зона с вили над Калофер ), и пак пеша до самия град. Вечерта хванахме последния рейс от Калофер за Карлово и ... на другия ден отново на работа.

Никога повече Кавръков не ме попита, кога ще ходим на Балкан ...


Вярно с оригинала - Ламбо


image

Връх Ботев през зимата









 



Гласувай:
14



1. vkolev22 - :)
04.02.2012 12:39
И аз имам подобни спомени от нощта на 30 срещу 31 декември 1979 г. на караула на Новите погреби край Харманли... Най-напред аз намерих един приятел, объркал се във виелицата на 15 метра от караулното, а след това намериха и мен.
цитирай
2. lambo - Веднъж гледах по ТВ един оцелял от Сталинград немец
07.02.2012 20:54
Човека вече възрастен разказваше ... Бил в щаба на една част от обсадените при Сталинград войски. Изведнъж при тях пристигнал млад немски войник, почти момче, който бил изпратен с един от самолетите като подкрепление

Вместо храна, муниции и гориво Хитлер изпращал нови жертви ! Войничето имало писмена заповед в коя част да се яви. Дълги часове след слизането от самолета, то се лутало и търсело частта си в страшен студ и виелица. Само с шинел ...

Попитали го защо не отдава чест. Скоро се оказало че и двете му ръце са замръзнали. От рамото надолу всичко. Наложило се да го застрелят, за да не се мъчи.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lambo
Категория: Политика
Прочетен: 3559168
Постинги: 217
Коментари: 2709
Гласове: 4524
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031